politika

Как да се ориентираме в политиката?

Как да се ориентираме в политиката?

Мнения

„В нищо не се вярва с такава убеденост,
както в това, което най-малко знаем“
Мишел дьо Монтен.

Автор: Георги Василев

Политиката не е по-мистериозна, от която и да е друга човешка дейност. Нещата, които я правят такава, са липсата или ограничеността на информацията, както и нашите човешки познавателни способности, лимитиращи нашето адекватно разбиране на процесите.
Информацията е липсваща или недостатъчна по обективни и субективни причини. Обективните са нашата отдалеченост от събитията, комплексността на ставащото, глобалността и взаимозависимостта от други процеси и фактори. Субективните причини са наличието на лични или групови интереси информацията да не става общодостъпна, за да се извличат определени преимущества.
По-важният аспект е всъщност фактът, че великото творение на природата – човекът, има доста по-ограничени познавателни способности, отколкото собственото му самочувствие му внушава. Стотици изследвания в последните десетилетия и редица учени в областта на философията, психологията, физиологията, лингвистиката, еволюционната биология и историята налагат горната теза. Което не означава обаче, че човекът е неспособен да оценява сложни процеси и да стига успешно до правилни решения. Твърдението е, че мисловният процес е уникален и смайващ феномен, който има свой специфичен начин на действие и свои специфични „слабости“. Сред тях са нашите предпочитания, предразсъдъци, склонности, заблуди…
Ние се възхищаваме на Бетовен, който е композирал своята девета симфония, страдащ от глухота, но едва ли ще се учудим, че постоянно си е губил ключовете например. Как може да си гениален и в същото време да не се справяш с елементарни домашни задачи? Как може един способен хирург да не е в състояние да управлява успешно своите лични финанси? Как може един революционер-идеалист да не предвижда възможните ужасни последствия от своята дейност? Как хората могат едновременно да бъдат и толкова умни и толкова глупави?
Водещите имена в съвременната психология Даниел Канеман и Амос Тверски имат своя убедителна теория, която обяснява този на пръв поглед парадокс. Техният подход се основава на различаването на два вида мислене. Първият вид е интуитивно и автоматично. Вторият – рационално и рефлективно. В психологическата литература те са придобили популярност като Система 1 и Система 2.
Система 1 е бърза и инстинктивна, като не се асоциира с това, което обикновено наричаме „мислене“. Използваме тази система, когато се навеждаме при вида на летяща към нас топка, когато управляваме колата си по пътя за дома, или когато се усмихваме, виждайки приятно лице. Невробиолозите твърдят, че Система 1 е базирана в най-старите части на мозъка ни – сходни с тези на влечугите и другите организми от същия еволюционен ред.
Система 2 е по-бавна и „по-съзнателна“. Използваме я, когато трябва да отговорим на въпроса, колко е 52 умножено по 114, например (не се мъчете – 5928, бел. ред.). Задействаме Система 2 и когато трябва да определим най-късия маршрут до градския център или къде да продължим образованието си. Пишейки тази статия, авторът също се надява, че използва преимуществено същата система. Тя се намира в горните слоеве на мозъка, научно дефиниран като кортекс.
Гласоподавателите, напротив, изглежда, че разчитат повече на Система 1. Кандидат, който прави лошо първо впечатление или се опитва да спечели гласове чрез сложна аргументация и статистически данни, може да се изправи пред изборен провал. Нашият сънародник Александър Тодоров, доктор по психология от Принстънския университет, демонстрира след поредица от тестове, че бързата визуалната оценка на лицевите израженията на кандидати на политически избори, предвиждат с точност до 70% резултатите от реалния вот. „Ние никога не сме казвали на нашите участници в експериментите, че те гледат кандидати в политически избори. Само ги каним да дадат своя бърз отговор на въпроса кое непознато за тях лице изглежда по-компетентно. Резултатите показват, че бързи оценки, без замисляне, базиращи се на лицевите изражения на кандидатите могат да определят изборните решения“.
Система 1 е тази, която отговаря за управлението на рисковете в нашия организъм. Еволюцията е заложила в гените ни да реагираме със страх и безпокойство на тъмнината, на отровни змии и паяци, на неизвестното. Защото носят рискове и на тези рискове трябва да се реагира моментално и автоматично, без излишен разход на умствена енергия. Само така имаме шанс да оцелеем. А голямото неизвестно е бъдещето. То е пълно с потенциални непредвидими опасности. Нашите прародители, изправени пред дилемата да влязат ли в тъмната пещера и евентуално да намерят подслон и защита, биха го направили само пред опасността да замръзнат от студ, или ако преимуществата са съществено по-големи от възможните рискове да се окажат очи в очи я със саблезъб тигър, я с пещерна хиена.
Ние отдавна не живеем в пещери, но нашите гени продължават да носят тези рефлекси и да управляват нашето поведение пред неизвестното. Политиката, в която дейностите и резултатите се проектират основно в бъдещето, се възприема инстиктивно, емоционално като тази тъмна пещера пред първобитния човек. Единственият начин да се преодолеят вцепенението и страхът пред неизвестното, е като се задейства Система 2. Като отчитаме нейната неефективност, нейните лимити и специфика на действие, разбира се.
Тези изводи може би плашат и поставят под съмнение тезата за „рационалността“ на избора, един от основните постулати на либералната политическа теория. Инстиктивно, ние знаем, че подобно твърдение е крайно и непотвърдено от нашия емпиричен опит. В своята предишна статия, където дефинирам свободата като морално-регулативна теория, правя опит да осмисля и предложа практически приложима концепция на „свободата на избор“ и човешките когнитивни лимити.
Което в практически план би трябвало да даде отговор на въпроса кой и как трябва да взема политическите решения в едно общество, така че тези решения да имат конструктивен, позитивен смисъл, а не негативен, разрушителен. А в още по-конкретен план как да се осъществява демократичното управление: чрез граждански движения, „дифузно лидерство“ и минимална степен на организираност или чрез партии с висока степен на организираност и стратегическо лидерство?
За да отговорим на този въпрос, ще спомена още няколко от проблемните дискусии, привлекли вниманието на съвременните учени. „Черният лебед” е метафора, която стана изключително популярна с едноименния бестселър на Насим Талеб. Римският поет Ювенал споменава в свои стихове за първи път „черният лебед“ като сравнение на нещо, което не може да съществува, птица каквато няма. През ХVІ в. този израз е много популярен за описание на нещо, което го няма в природата. И така до 1697 г., когато холандският мореплавател Уилям де Вламинг вижда за първи път в Западна Австралия черен лебед.
Няма как да знаем това, което не знаем. Това е генералният извод. В нашия мисловен свят, взимайки решения, ние обръщаме внимание само на това, което знаем и което предполагаме, че не знаем. А „неизвестните неизвестни“, по думите на бившия секретар на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд, които обективно съществуват, остават извън нашия мисловен процес.
Тоест, факти и съображения, които не са станали масово достояние на гласоподавателите по една или друга причина, не могат да влияят на формирането на избора им. Едно обстоятелство, което лежи в основата на механизма на манипулация на общественото мнение от медии и недобросъвестни политици. Класифицирайки определена информация като държавна тайна, която има определено значение, за да се формира правилно общественото мнение, политиците с власт получават определено манипулативно преимущество. По същия механизъм може да се обясни по-високата степен на екстремални позиции сред младежите. Техният житейски опит е по-кратък и в своята мисловна база данни е по-вероятно те да имат по-ограничен набор от факти и обстоятелства, които ограничават тяхната възможност за по-балансиран избор. Поради тази причина, мъдростта се асоциира със старостта и опита.
Предпочитането на статуквото е друг феномен, който предизвиква изненада и често разочорование сред прогресивната политическа мисъл, но който е експериментално доказан факт. Поставени пред избор, който носи преимущества, но представлява нещо непознато за тях, хората в по-голямата си част отдават предпочитание на текущите решения. В известен експеримент, проведен сред калифорнийските потребители на електроенергия, те са помолени да определят своите предпочитания към взаимоотношението надеждност на услугите и тарифите за тях. Всяка група е трябвало да избере между 6 комбинации от надеждност и тарифи, като една от комбинациите е дефинирана като статукво. В групата, в която високата надеждност е посочена като статукво, 60% от запитаните са избрали статуквото, при само 5,7% избрали опцията за слаба надеждност на услугите, въпреки по-ниските тарифи. Аналогично в групата с посочено статукво „ниска надеждност с ниски тарифи”, 58,3% са избрали статуквото, и само 5,8% са предпочели високата надеждност с високи тарифи.
Абстрахирайки се от дискусията за причините, обясняващи този феномен, можем да го отнесем към за текущата политическа ситуация. Новите идеи, новите партии и техните представители трябва да преодолеят съществено повече предизвикателства, за да спечелят признанието на избирателите в сравнение със „старите муцуни“, независимо от критиките по техен адрес. При равни други условия изборите печели по-популярният пред по-компетентния, но нов за избирателите кандидат.
Другата съществена когнитивна особеност е свързана с това как интерпретираме информацията от света, който изучаваме. Тази особеност се дискутира като „закон за големите числа“ или „статистическо мислене“. В нашия случай по-скоро липсата на такова. Знаем примера, илюстриращ теорията на вероятностите. Ако хвърляме една монета безкрайно много пъти, то резултатът на коя страна ще падне, е предвидим – 50 на 50 процента. Но ако хвърлим тази монета само 4 пъти, то всички знаем, че резултатът може да бъде произволен, тоест случаен. Възприемаме това като нещо нормално, без да търсим някакво обяснение или взаимовръзка. Не е същият случаят, когато сме изправени пред резултати от социологически изследвания, например.
Рядко си задаваме въпроса за методологията, по която се правят изследванията, за да се убедим, че данните са статистически правилни или „репрезентативни“ за изводите, които правим. Каквито и данни да ни бъдат поднесени, първата реакция е да ги осмислим, да намерим някакво обяснение, някаква причинно-следствена връзка, дори когато такава статистически няма.
Канеман дава интересен пример. В 3141 общини в САЩ е проведено изследване за честотата на заболяване от рак на бъбреците, което дава смайващи резултати. Общините, в които има най-ниска честота на заболяването са предимно селски, рядко населени и разположени в типично републикански гласуващите щати в Средния Запад, Юга и Запада. Какъв е изводът? Чистият въздух, спокойствието и републиканската политика са причина за здравното състояние на населението. Но става наистина интересно, ако се погледнат отговорите на въпроса къде са случаите на най-висока честота на заболяването. Такива общини са… предимно селски, рядко населени и разположени в републикански гласуващите щати на Средния Запад, Юга и Запада! Статистическото обяснение е лесно. Ключът към разбирането на това противоречие е в гъстотата на населението. По-малкото число на изследваните случаи в слабо населените общини дава и екстремалните резултати. Само че, ние рядко, да не кажа никога, не използваме статистически подход при определяне на нашите политически заключения и изводи.
Икономистът Ричард Талер и юристът Кас Сънщайн предлагат своя концепция за преодоляване на този проблем, наричайки я „архитектура на избора“. Ние, хората, казват те, сме податливи на нашите различни предразсъдъци, погрешни представи и деформирани възприятия, които ни водят към допускането на тежки грешки в нашите преценки и решения. Тези наши собствени погрешни решения ни правят по-бедни и с по-лошо здраве. Ние често грешим в нашия избор на брачен партньор, образование, лични финанси, политически пристрастия, дори в решенията за бъдещето на нашата планета.
Ако все пак осъзнаваме нашите слабости и ги приемаме за нормално човешки, ние имаме шанс да проектираме нашата среда за вземане на решения, така че да изберем най-доброто за себе си, за нашите семейства и нашето общество. Точно, както един архитект проектира строителното пространство. Архитектите на решения в политиката са политическите лидери, партиите и обществените организации. За да имаме възможност да намерим най-добрия архитект, е необходимо разнообразие на предложенията и цивилизована конкуренция.
В политиката трябват лидери, които със своята визия да показват цели и начини за развитие на обществото, които за него са все още „неизвестни“. Лидерите трябва да са харизматични, за да преодоляват инерцията към съхраняване на нежеланото статукво, да умеят да влияят на Система 1 на избирателите, придържайки се към общоприетите етични стандарти. В политиката се изискват и организационно структурирани партии, които да съхраняват и осигуряват постоянност на широка „база данни“ от идеи, решения, методики за ефективно политическо действие и от кадрова банка, която да е носителят и изпълнителят на тези идеи, решения и методики, независимо от личните или групови моментни настроения и възможности. Гражданските движения и протестите са важна форма на политическа дейност, като тяхната роля се състои основно в демонстрация на преобладаващите обществени настроения и интензитета на тези настроения, на обратна връзка и краен коректив на гражданското общество спрямо тези, които упражняват власт в момента. Параметри, с които всеки участник в политическия процес трябва да се съобразява, ако желае да има дългосрочен успех. А ако не се съобразяват, конституционалната архитектурата на политически решения трябва да позволява на обществото възможност за ефективна и мирна корекция на политическата среда.
Партиите са необходими, защото са по-ефективните способи за вземане на решения и гарантиране на тяхното изпълнение от широка група хора. Но партиите и техните членове трябва също така добре да осъзнават, че няма „царски път“ към гласовете на избирателите. Изисква се предлагане на решения, които обществото е готово да приеме, изисква се постоянство в убеждаване на правилността и перспективността на партийните програми. Не случайно, Васил Левски е станал известен като Апостолът! Партийната дейност трябва да е апостолска, за да е успешна за партията и за обществото.

read more >